Крушево. Разкази на Тошелинките посетили градчето на Тоше.

First topic message reminder :

Разкази на фенове посетили Крушево:

Дими on 09/15/12 18:57:55

Дойдох при теб!!!

Най-после сбъднах тази своя мечта!!! Цяла година обмислях това пътуване, събирах пари и се молех всичко и всички да сме добре, за да няма нещо, което да осуети това бленувано пътуване.
Дойде 21 август, денят и часът на моето заминаване. До последно не вярвах, че това се случва. Дори багажът си приготвих в последния момент… и точно в полунощ тръгнах за София. Там рано сутринта трябваше да се срещнем с Рени и заедно да пътуваме за Скопие. Още със слизането ми от автобуса, /преди да сме се чули по телефона/ виждам Ренката – усмихната, сияеща и ведра. И двете се чувствахме свежи и заредени, въпреки че пътувахме цяла нощ.
В София разбрах, че и Лили ще пътува с нас и че Бени ще дойде да ни види за малко, преди работа. Толкова се вълнувах! Щях най-после да се видя с тези уникални момичета, с които си говоря почти всеки ден, и познавам /смея да кажа толкова/ добре, а никога не бях срещала на живо.
Срещата, разбира се, мина по Тошелински - с много прегръдки, много усмивки, много любов! Бенуша си беше точно такава, каквато предполагах - мила, любяща, добричка и много мъничка. Толкова крехко същество, но как силно и хубаво гушка!  С Рени си говорихме надълго и нашироко по пътя.Тя е още една сродна душа. А Лили…тази красива, мълчалива и замечтана млада дама преоткрих и обикнах в Крушево!
Тръгнахме тричките от София за Скопие. Почти веднага хванахме автобусът за Прилеп, където щеше да ни чака Нели. Качихме се в колата на Нели, разбира се в нея звучеше Тоше, и се отправихме към мечтаното Крушево. Незнам как точно да опиша този момент. Идваше ми да пея с пълен глас песните на Тоше и същевременно да мълча, попивайки всичко видяно…
Най-после! Най-после, след 18-часово пътуване влязохме в Крушево! Бях там! Очите ми се насълзиха…Бях там – на мястото, където толкова силно мечтаех да отида, а бях виждала само на клипчета и снимки… Когато Нели разбра, че отивам за първи път в Крушево, реши да ме заведе първо при Тоше… И приказката започна…
Слязохме от колата, запътихме се към вечният дом на Тоше и още щом го зърнах от далече, се разплаках…На два пъти се спирах…Нямах сили да продължа, а толкова силно го исках…Отидохме при Тоше, и просто мълчахме…Всички му говорихме нещо на ум, със сърцето си…Сълзите ми не спираха да се стичат по лицето ми, но не се тревожих за това! Бях с единствените хора, които ме разбират и се отдадох на напиращите чувства и емоции. Главата ми беше празна, а сърцето - пълно с болка и тъга…Не спирах да питам: ”Тук ли си, Тошенце???” Не вярвах, че съвършеното му тяло лежеше там и въпреки, че знаех истината, само си повтарях, че Тоше не може да е там! Толкова много исках да му кажа…, но само плаках мълчаливо, целувах кръста и нежно галех настилката, под която лежеше Той!
Постояхме известно време при Тоше. Не помня точно колко.Там сякаш времето е спряло и колкото и да стоиш, ти се струва малко… Тръгнахме към квартирата.Там ни чакаха хазаите и другите Тошелинки – Ели, Диди и Исето. Каква среща само!!! Отново прегръдки…любов! Аз пак се разплаках, от щастие ли, от мъка ли не знам точно…Ахилея ме попита защо плача /все пак току-що идвам/. Отговорих му само, че бях при Тоше…и той ме разбра!
Нагушкахме се с момичетата, поговорихме с хазаите, настанихме се, взехме душче и с нови сили…и дрехи тръгнахме на разходка из нощно Крушево! Няма такава гледка! Няма такава емоция! Гледах и попивах всичко! Видях приказното /Тошево/ звездно небе, вдишах от въздуха, който Тоше е дишал, вървях по тесните улички, по които и Тоше е минавал и сърцето и душата ми сияеха! Там всичко е различно! Всичко напомня за Тоше!
Отидохме в Андора да хапнем, а след това до паметника Питу Гули, откъдето се виждаха светлините на китното Крушево. Слушахме гласът на Тоше, пяхме, наслаждавахме се на гледката и на Тошелинската любов помежду ни…Всичко запечатах в сърцето си!
На другият ден /23 август/ станахме и отидохме първо при Тоше. /Денят ни започваше и свършваше с посещение при Тоше./ После бяхме запланували да отидем до манастирът „Преображение Господне” и до 33-метровият кръст…и денят ни неусетно мина там! Запознахме се с чичото на Тоше - уникален човек! Много добър и приветлив. Не спираше да ни говори за Тоше. Позволи на Нели да бие камбаната на манастира за здраве, а аз останах в манастира. Помолих се и през цялото време говорих на Тоше. Сякаш го виждах и усещах вътре! В съзнанието ми изникваха думите му: „Тука ми е мирот…” Знам, че Тоше беше там!
После разгледах стаята му в манастира. Докато другите пиеха кафе с Шули, аз се „забравих” в стаята му. Лягах на леглото му, прегръщах възглавничките и….просто тъжах!
След това отидохме на кръста. Гледката там е неописуема, съвършена! Усещаш, че нищо друго няма значение. Сякаш там си над всичко и всички. Забравяш проблемите си… Снимахме се, пяхме, смяхме се, мечтахме…
По някое време тръгнахме надолу към Крушево. Освежихме се с хладна, изворна вода; търсихме на Нели дървото  и мисля, че ходихме да хапнем, но наистина не помня…След толкова емоции, човек няма нужда от храна, защото духовната е в изобилие!
Вечерта всички се запътихме към Тоше. Тук е мястото да благодаря на Диди, че ме заведе до къщата на Тоше. Ние само минахме покрай нея и аз си „откраднах” няколко погледа, но имах нужда да я видя! Исках да видя всичко, свързано с Тоше! По пътя към вечният дом на Тоше, докато настигнем другите Тошелинки, споделих с Диди, че се вълнувам от една евентуална среща с родителите на Тоше.Винаги съм си представяла, че ако ги видя, ще ги разпрегръщам и разцелувам и …чудото стана! Когато отидохме при Тоше, родителите му още не бяха ходили. Знаехме, че когато дойдат трябва да ги оставим насаме с Тоше и с болката им…Не след дълго пазачът ни каза, че идват и ние побързахме да си тръгнем. Излизаме с Ели последни и колата спира пред нас. Баща му слезе от другата страна /и само му кимнахме/, но майка му слезе точно пред нас…Как да я подмине човек?!? Първо Ели се спря, а после и аз! Целунах й ръцете и толкова силно я гушнах…Разплакахме се и двете…Помня само, че й казах: „Тоше ще живее винаги в сърцата ни! Винаги!” - Много болезнена и разтърсваща среща! Но знам, че присъствието ни там е зарадвало тези съсипани хора!
Докато ги изчаквахме, с Ели много плакахме…А когато си тръгнаха и ние се върнахме при Тоше, един щурец толкова силно ни пя от единият ъгъл…Всички знаехме кой ни пее! Всички разпознахме гласът…Тръгнахме от там с изпълнено от обич сърце! Това беше последната вечер на част от Тошелинките. Какво изпращане само!!!
На другият ден, рано сутринта Диди, Нели, Ели и Исето си тръгнаха, а ние с Лили и Рени решихме да отидем до Охрид на разходка. Там беше интересно, но аз лично няма да повторя. Ако отида пак в Македония – ще се отдам само и единствено на Крушево, защото там времето никога не стига. Уж имахме време, а така и не успях да видя езерото в Крушево и паметникът Илинден…
Докато бяхме в Охрид, в Крушево дойдоха втората група Тошелинки – Окси с брат си и децата. Ходихме при Тоше и пак в Андора. А по-късно вечерта, очаквахме и Бени. Милата тя, пътува съвсем сама, през нощта, за да сбъдне мечтата си и макар и за кратко да усети магията на Крушево.
Посрещнахме я посред нощ, нагушкахме се, поприказвахме, заведохме я да види нощно Крушево от паметника Питу Гули и легнахме да поспим, че ни чакаше много емоционален ден. Милата ми Бени имаше един ден, за да види и усети всичко!
Станахме сутринта рано. Разбира се първо отидохме при Тоше. После пихме кафе в „Планет”. Снимахме се вътре. Бенушка не можа да разбере сън ли е или реалност! Макар и кратко, сигурна съм, че е било много сладко. После я заведохме в манастира и на кръста. Там една македонка дойде и ни показа сърцето на Тоше!
Представяте ли си??? И ние, и всички Тошелинки преди нас, бяхме ходили, но не го бяхме забелязали! Долу, от дърветата се беше образувало голямо сърце! Толкова величествена и нереална гледка! Как не сме го забелязали преди?! Жената каза, че се образувало, когато е започнал строежът на 33-метровият кръст, за който Тоше е мечтаел, и това е неговото сърце! За щастие успях да го снимам! Хубаво нещо са сликите!!!
Върнахме се в квартирата, за да се оправим за сватбата на Дани и Таки. В 17ч трябваше да сме в съвета.Много красиви и щастливи ни бяха младоженците! Подписаха набързо /не като при нас, с хиляди излишни приказки/, направихме куп снимки и отидохме в ресторанта да се забавляваме. Купонът беше на макс! Пяхме, играхме…видяхме какво е това чудо Крушевска сватба.
Междувременно отскочихме и до Спомен-къщата на Тоше, защото ресторанта беше на близо. Предполагам сме я разгледали за около час и се върнахме в ресторанта. Надявам се младоженците да не са усетили липсата ни, но и да са, знам че ще ни разберат – все пак и двете с Бени бяхме за първи път в Крушево и искахме да видим всичко…
След края на сватбата, отидохме в квартирата да си поговорим с хазаите.Снимахме се, разменихме координати за връзка и побързахме да отидем за последно при Тоше. Взехме си „довиждане”, не „сбогом” с Тошенце… Бени му пусна фенер в небето, но да си призная не можах да му се насладя. Тъжните чувства надделяваха в този момент! Плачех, защото времето мина много бързо, защото се страхувах, че може повече да не се върна и това ме ужасяваше…
Сега вече знам! Сигурна съм! Ще се върна там! Незнам кога?-Не сега! Но ще се върна!!!
Върнахме се в квартирата. Приготвихме си багажа и момичетата си легнаха. А аз…Аз останах будна цяла нощ, под звездното небе.Слушах Тоше в слушалките, дишах чест въздух, любувах се на нощно Крушево и просто… уживах!
В 4,30ч сутринта тръгнахме с такси към Прилеп…и приказката свърши!
Аз си тръгнах, но сърцето и душата ми останаха там! Влюбих се в градчето на Тоше, защото там бях в един друг свят – светът на Тоше! Вярвам, че рано или късно ще се върна…Надявам се!!!
Написах този разказ от Берковица. Написах го заради вас, сестрици! Но не само заради вас, а и заради мен. Така винаги ще мога да се връщам назад и ако нещо ми убегне с времето, да се подсетя… Пазя в сърцето и ума ми всичко от това пътуване! Пазя си дори билетите, като част от пъзела на този съвършен, бленуван момент…
Благодаря ви, момичета, че обогатявате живота ми, че ме разбирате и чувствате същото, като мен! Вече знам, че не съм луда! Ние с вас просто сме благословени, защото открихме и почувствахме любовта на Тоше! Той ме заведе в Крушево! Аз бях там! Плаках от дъното на душата си, смях се от сърце, радвах се и тъжах, обичах и мечтах…Вече нищо не е същото! Аз не съм същата! Светът, през очите ми, не е същият…
Обичам те, Тоше! Обичам ви и вас, мили, мои Тошелинки!!!

Мина Йовева on 11/06/12 11:39:39

Пътуване до Крушево 2012

Най-сетне да споделя и аз моето тазгодишно пътуване до Крушево, което мина в буквален смисъл по неведоми пътища.
На 21. август – Вторник - потеглих от Саарбрюкен (Германия) за София с автобус на „Балкан Хорн”. Мнооого забавно пътуване, като в комедия! Шегувах се преди да тръгна с моите колеги, че ще бъде „приключенско пътуване из Европа и Балкана” и точно така стана – разбира се, надхвърляйки всичките ми очаквания 
Минахме през самата Прага – чудно красив град! И се заредиха приклюния: през нощта на магастрилата в Унгария автобусът се счупи и се наложи да прекараме нощта до най-близкия сервиз в едно унгарско село. На следната сутрин – когато по план трябваше да пристигна в София (!) и там да се срещнем с мама и татко и да потеглим за Крушево – монтьори и шофьори се опитваха безуспешно да оправят повредата. Мен ме назначиха за преводач, защото бях единственият пътник от Германия.
Шофьори и пътници се сдружихме и сближихме в неволята, насядахме на полянката, разказвахме си истории от цял свят. Онези, които в началото ми бяха несимпатични, постепенно ми станаха симпатични, като научих повече неща за тях.
Късния следобед на втория ден ни взе автобус от Прага и продължихме славно за родината. На него пък в Сърбия, пак на магистралата, пак по същото време, му свърши бензинът. Слава Богу, че това се случи недалеч от бензиностанцията, на която обикновено правим почивка, но докато чакахме шофьорите да донесат бензин, ми се изпариха надеждите да хвана някой от сутрешните автобуси за Скопие.
Усетих, как унинието се опитва да ме завладее. И тогава, в прословутата бензиностанция в Сърбия, тъкмо излизам от тоалетната и заставам на мивката да си измия ръцете, и от радиото над главата ми се понесоха игривите звуци на „Чия си” и Тошиният вълшебен глас <3 Такава Усмивка изгря на лицето ми и в огледалото, че унинието на мига се стопи!
И така, с цял един ден закъснение – пълен обаче с приключения и впечатления – пристигнахме росни пресни в София в четвъртък около обяд. Пих кафе на гарата с Венелин – много слънчево и добро момче, което се прибираше от Лондон – и в 16:00 ч. благополучно потеглих за Прилеп, където щяха да ме посрещнат.
Македония ме прие радушно, с вълшебен залез, благоуханен горски въздух, бистра планинска вода и с дървото-гигант на онова място. В Прилеп ме чакаха Таки, татко и на Таки такто му.
И... качвахме се, качвахме се по вития път нагоре, докато най-сетне пред жадния ми взор блесна на върха искрящото в мрака Крушево – като малко чудно съзвездие на Небето. Пристигнахме и ето ме – под Крушевското Звездено Небо засиях от Щастие, Възторт и Благодарност, че дойдов пак <3 Ова чувство не се опишува...

24. август. 2012 – Петък (ден на Любовта) беше просто вълшебен ден <3 Слънцето изгря над Крушево и посрещнах новия ден в двора на Такини, от който се открива пре-пре-убава гледка! Всичко ставаше много бързо, като на бързо въртяща се филмова лента, и аз все не можех да усетя в дълбочина, къде съм. Но помня точно мига, в който Душата ми, зашеметена от многото събития, ме настигна и тогава съзнанието, чувството и мисълта за това, КЪДЕ съм, се сляха в едно, което ме разтърси като електрическа вълна – случи се в центъра, когато се озовах до кафето със зелените кресла, където Тоше си е имал любимо място. Такава вълна ме заля, че се разплаках внезапно. „Боже, наистина съм тук!”
Малко по-късно стигнахме с мама до Спомен-Куќята, която бях виждала само на снимки. И там се случи същото разтърсване: сякаш Душата ми изведнъж толкова се разшири и порасна, че не можеше да се побира в мен. А Спомен-Ку́кята... дълбоко ме докосна и изпаднах в безмълвие...
Тоше е бил много голям и истински здравеняк – направи ми впечатление, колко е голям пръстенът му, когото носи на концерта на БГ-Арена (а пропо БГ-Арена: видях я и на отиване, и на връщане ), обувките му, всичко! Голям Човек! А белият костюм, с който пее „Тайно моя”, свети като ангелска одежда.
Мама силно се впечатли и разчувства от всичко, беше дълбоко докосната и по свой начин отвори сърцето си за магията на Тоше, за любовната магия на Тоше. Много прочувствено изказване написа в книгата за посетители.
След посещението на Ку́кята се запътихме с мама и татко към езерото, но те не пожелаха да слязат до самия бряг. Затова пък им обърнах внимание на чудната борова гора над езерото – с такъв трепет си спомнях за тези борове и сега имах щастието да прегърна няколко от тях и да поздравя всички! За моя голяма сре́ка тръгнахме през гората и излязохме горе до Македониума, който обаче беше затворен. От там се запътихме към Тоше, където цялата притихнах... Толкова пъти си го бях представяла, толкова пъти летях в мисли до там, и ето – дойдов пак, да помълча, да се помоля, да се поклоня и благодаря, да благословя с Любов и Благодарност. Всички думи бледнеят...
След това тръгнахме с такси за Манастира – най-сетне Манастира, това чисто, свято място, до което също често летя и намирам утеха. И ето ме – ето НИ – на самия покрив на Балканите, всички заедно: мама, татко, Дани, Таки и аз, събрани на Кръста! Каква мечта ми беше, мили Боже! Обаче и в най-смелите си мечти не ми беше идвало на ум, че всички заедно ще бъдем там! Ова не се опишува! Нема сборови да се опише силата и величието на чувството там, което се старая да нося и държа живо в себе си тук.
В Манастира ни посрещна на Тоше чичо му – с топла ръка и светла усмивка. Тук видях нещо, което много много ме зарадва: кръстчето с гълъба на мира, което купих в катедралата в Трир, занесох зимата в Търново, Дани от там го отнесе в Крушево при Тоше на Гуменя и то от там се озовало в Манастира! Чичо му като видя, че се загледах в него, беше готов да ми го подари, но аз му разказах историята и не пожелах да го взема.
Вечерта излязох да пошетам сама, да се гмурна с всичките си сетива в това чудно място, където всяко камъче и дръвче носи отпечатъка на най-чистото и прекрасно създание, до което в този си земен живот съм се докосвала. Отидох пак при Тоше на
Гуменя, когато чуварат запалва лампичките и къщичката засиява като видение от приказките.
А после вече по тъмно се спуснах до езерото. Мили Боже, толкова е хубаво там – такъв мир, такава благодат! Направили са алея с пейки и лампи около езерото, а отсреща величествено се издига Кръстът на фона на последните отблясъци на залязлото слънце. Чувствах се като в храм Божий и вероятно още щях да остана там, ако не се беше появила местната мъжка параглайдерска звезда (забравих му името, а той даже телефон ми остави), който ме заговори и залюбопитства, даже ми обеща едно гратис-летане  Да е жив и здрав!
И така, пошетах по вечерните крушевски улици, радвах се на хората, цветята, дърветата, животните, на Звездите и на всичко и все си повтарях, че съм най-сре́кна на светот!

На 26. август – Събота – беше сватбата на Дани и Таки. Запознах се най-сетне у живо с Окси и двете й чудни щерки Славея и Михи, с Лили, Албена, Димитрина, Рени (дано не съм забравила някого). Голямо изживяване беше от толкова различни краища да се съберем на едно толкова посебно място – това надхвърля наистина и най-смелите ми мечти! Мама и татко танцуваха и истински се забавляваха, което ми напълни Душата. Татко ме покани на танц и точно тогава оркестърът запя „По тебе”. После разбрах, че това бил поздрав за мен, но така и не ми стана ясно, от кого? Просто вълшебно <3 В Крушево се сбъдват и най-невероятните мечти. И всеки път е различно.

На 27. август – Неделя – имах възможност през деня да се разходя сама. Посетих църквата „Свети Никола” на центъра – не бях ходила там – и си донесох от нея много хубаво кръстче, което ми прилича на Слънце. Отидох на гости на Иренини, от там с Игор се спуснахме при Тоше, направихме обиколка на езерото, още едно посещение на Спомен-Ку́ката – и този път беше съвсем различно, забелязах неща, които първия път ми бяха убягнали и силно се разчувствах.
Вечерта с мама и татко потеглихме обратно за България и Търново, обновени, пълни с впечатления и изживявания.

Слагам преведения разказа на емно руско момиче,какзва се Света за посещението им в КРушево.

Разказ за това как ние посетихме Македония
Идеята да посетим Македония се роди отдавна. Но всичко стана доста спонтанно. Какво може да бъде по-хубаво от това да пътуваш с човек, който разделя с теб еднакви интереси и любов към музиката? При това каква музика!!!
Всичко започна с електрл писмо на Женя с думите «Има билети Петербург-Скопие. Тъкмо за рождения ден на Тоше може да успеем. Ще летим ли?» . «Ще летим!» - какво друго можех да отговоря?
За съжаление, преки полети като такива, няма. Трябва да се лети през други страни /Гърция, Турция, Австрия и т.н./. Но очакването на полета за Скопие на летището в Истанбул в размер на 22 часа, явно не ни плашеше. Това как бродехме по улиците в търсене на своя хотел, може да се пропусне... Ще кажа само, че, ако летите през летище Ататюрк, трябва да дойдете за регистрацията 2 часа по-рано. Такова огромно летище нашите крака въобще не очакваха...
И ето влизаме в залата за очакване, и може да се каже, че Македония започна... Навсякъде около нас македонци! Единствено се отделяше от тълпата един тъмнокож негър, ние на шега си казахме «Истински македонец! Лети към родния си дом»...
Летяхме само час. И ето го (барабаните нека да почнат сега!) летището в Скопье «Александр Велики». «Нима се приземихме на македонска земя?????».
След 30 минути седнахме в таксито. Сега ни очакваше път към Крушево. Жалко, че вече беше тъмно, и не се виждаше целият пейзаж. Пътувахме около 3 часа. Пътувахме отначало изкачвайки се, после спускайки се. И накрая пристигнахме. Сигурно всички разбраха, че сме пристигнали – колелата на куфарите ни силно дрънчаха по калдаръма...
Трябваше да намерим нужната ни къща през малки преходи между къщите. Нагоре-надолу... «Боже мой, тук улиците не са надписани! Каквооо? И къщите не са номерирани!!!»Това бяха единствените ми мисли, докато тичах след Женя. За мен това беше доста различно и странно, но в същото време ми беше много радостно независимо от всичко. А фразата на Женя – «Не бих искала да съм тук пощальон» ме доведе до луд смях през сълзи.
Стигнахме. Сега да спим. Утре трябва да сме във форма.
25 януари 2013 года започва… Ние се бояхме да проспим, затова при първия звън на будилника подскочихме и започнахме да се оправяме. Сигурно за това бяхме едни от първите посетители на спомен-къщата. Разглеждайки всичко, което е представено в музея, много трудно вярваш на очите си. Много снимки, писма, подаръци от поклонници... Всичко се сливаше като калейдоскоп пред очите ни. Всичко, което поклонниците донасят на могилата на Тоше, после се оказва във фонда на музея. Така че, ако донесете дар, бъдете уверени, той ще остане в музия, няма да изчезне.
Ние гордо си купихме новият албум на Тоше, където първата песен беше Sve е ovo premalo za kraj. Тогава ние даже не се и досещахме, че именно под звуците на тази песен ще ни премине цялото пътуване...
Настройка на звука. Раз, раз… Май вече започва.
Официалната част продължи около час. Поздравления, всеки показа своето уважение и памет. Авторите на новата песен, министърката на Културата, всички искаха да разкажат за Тоше.
Зазвучаха милите за сърцето мелодии…Няколко песни на Тоше в изпълнение на млади македонски изпълнители. Песента «Усни на усни» запя цялата зала. Между гласовете чувам един нисък мъжки глас, който, като че ли беше най-силен. «Брей, някой така пее, че заглушава и изпълнителя и цялата зала!». Обръщам се, виждам чичото на Тоше. За тяхното роднинство говорят очите. Сигурно, своята необикновена форма на очите Тошенце е наследил именно от него. Мужът, стоейки в тълпата, пееше просто сякаш душата му се късаше, при това изтривайки сълзите си. И вече в този момент бъркам в чантата си, за да намеря къде съм напъхала носните кърпички. Трябва да кажа, че хора имаше страшно много. На първия етаж, на втория... всичко беше окупирано от поклонници на Балканския Ангел. И, разбира се, всички чакахапрезентацията на новата песен.
И дочакахме.
Веднага след първите звуци и първите кадри на видео-клипа, всичко замря. Сякаш, всички престанаха да дишат. Целият музей беше в очакване ... в очакване на чудо. В този момент усещах някакво невидимо присъствие. И до болка исках да вярвам, че това не е края. Песента показаха три пъти, но беше достатъчно и един път, за да потекат сълзите по бузите. Някои се опитваха да се сдържат, други закриваха очите си с ръце. Беше ясно, всички чувствахме едно и също нещо. И като в някакво вцепенение гледахме екрана.
Концертът е завършен . Песента вече е спряна, а ние стоим по средата на залата и никак не можем да дойдем на себе си. Какво да кажа? Щастлива ли съм, че съм тук? Щастлива ли съм, че чух новата песен? Разбира се, че да! Радвам се, че чух новата песен! Но при това чувството на тъга и печал е още по-силно. Ние още веднъж се разходихме из музея и излязохме на улицата. На първия етаж имаще някаква благотворителна акция. Хора с някакви листчета стояха на опашка, за да дадат кръв. Това беше необикновено! Тоше Проески – двигател за добри дела в действие!
Как мислите, къде отидохме всички после? Верно, на могилата на Тоше. Цветя, свещи…Редом стояха кошници с ябълки и мандарини. Всички, които идваха, се «черпеха». В някаква степен, това беше рожден ден, това беше празнична почерпка...
Най-вероятно, в Крушево беше обявен почивен ден. Никой за никъде не бързаше. Пък и дойдоха, май, всички жители на градчето.
Докато седяхме в кафето, новата песен прозвуча пет пъти. Нея и после я слушахме, но в този ден всичко беше по-особено...
В този ден ние се запознахме с няколко много интересни човека. Общуването вървеше на най-различни езици.
После към нас се приближи една жена, и се представи с името Сузана. Ние с Женя малко се смутихме, защото тя ни заговори след като ни е узнала... Видеото, което ние (12момичета) направихме за рождения ден на Тоше, както се оказва, тя е гледала и ни е познала. Тя беше много възторжена, че ни вижда и не можеше да опише с думи как се чувства. На нас ни беше много приятно до дъното на душата... Женя не издържа и веднага написа през телефона си в групата, където направихме видеото, че сме се запознали с тази прекрасна жена. Видеото е на този линк https://www.youtube.com/watch?v=29UMU2kYkeE.
В голям възторг и радост ние тръгнахме към клуб «Планет». И отново новата песен….Струва ми се, че научих думите Sve je ovo premalo za kraj, tu na tvome dvoru nisam vise kralj….
След като мина полунощ, започваха луди танци))) Една двойка отпразднува много бурно и весело рождения ден на Тоше, личеше си, че преживяват като личен празника на техния кумир. Как, въобще, клубът остана цял????
Излязохме от клуба, напявахме си новата песен….Спеше ни се, но не искахме този вълшебен ден да свършва.Ние още дълго обсъждахме всичко, което видяхме и чухме. Един ден от живота се оказа напълнен с такива събития!!!!
На следващия ден ние решихме да поспим повече, а после да се поразходим по града. Но беше наваляло страшно много сняг! Близо 4 часа ние се промъквахме през снежните партини. Реално, до коляно. Моите обувки, явно, не очакваха такива улици и снежни партини, и аз с гордост заявявам – МОИТЕ БОТУШКИ ОСТАНАХА В КРУШЕВО)))))))))))))))) Собственно, както и ръкавиците)))))))))
Пред нас стои мощен подем нагоре. И вместо да тръгнем в друга посока, ние, не та не, ние се опитваме да се изкачим! Безуспешни опити... От близката къща мъжки глас се провиква да слезем надолу, и ние в крайна сметка го послушахме.
Подсушихме обувки. Малко си починахме. И се сетихме! Нали носим със себе си флаговете на нашите страни – Женя носи флага на Русия, а аз на Беларусия. Изглеждахме малко странно – от чантите ни стърчаха пръчки – дръжките на флаговете. )))))) Тръгваме към Тоше! Отново през снежните партини и в тъмното. След 40 минути някъде ние разбрахме, че сме излязли съвсем в другия край на града... Това го подразбрах от думите на Женя : «Гледай, НЛО не е там!». Под НЛО ние подразбирахме своеобразен архитектурен паметник. Това беше музей в чест на освободителното въсстание.
Ние все пак дойдохме. Оставихме флаговете, запалихме свещи.
27 януари ние решихме да тръгнем към храма Св. Преображение. По-добра идея от тази не можеше да ни дойде на ум в 1 часа през деня Решихме да тръгнем пеша. И тук Женя: " В чест на падането на блокадата над Ленинград!!!" . Ето че и ние извършихме един малък подвиг) Започвайки от полицейският пост всички ни уверяваха, че е много далече да се ходи, а и път няма. Действительно, пътят завърши. Но нещо нас явно ни дърпаше за краката и ние тръгнахме нагоре по непочистения път. По-точно, път си проправяхме сами. Женя беше взела подарък за храма – икона на Света Ксения Петербургска. И ето, Женя с иконата отпред, като Моисей, с думите "Давай!!!", и аз отзад се довличам след нея) Нищо не се виждаше - бяло -пребяло.... Храмът приличаше на сянка. Но изведнъж се появи слънце. И докато бяхме около храма, то светеше, сякаш Тоше ни помагаше... Иконата оставихме до вратата, т.к. храмът беше затворен. Назад вървяхме с чувството на изпълнен дълг. Изведнъж Женя се обърна с думите "ААААА!". Аз си помислих :"ГОСПОДИ! Какво става?". В пакета с иконата остана флагът на Македония, който Женя си купи за себе си. Така той и остана. Спускайки се по прокараната от нас пътека, ние като истински поклонници, стоейки на коленете си, повтаряхме " Ние го направихме!!!!!!". Добре, че навреме станахме от колената си – насреща се показа кола.. От колата излезе мъж с думите "Света???". В главата ми се прокрадна мисълта: " А кой мен тук ме познава???". Стои, смее се и се кръсти)))) Оказа се, че това е Славен Ристески (мъжът на сестрата на Тоше). Благодарихме му, че ни откара до долу))) Бяхме изморени, измокрени) Но бяхме щастливи) На следващия ден ни заговори един мъж с много интересен въпрос: " Вие ли вчера в гората отидохте? До самия храм?". Ние такива горди отговаряме "ДА!". Следващият вопрос беше не по-малко интересен "А кога вие се върнахте???". На шега искахме да отговорим, че току-що се връщаме, но все пак отговорихме, че вчера се и върнахме))
Всички, които искат да си починат от стрес, да се насладят на тишината, елате в Крушево. Природата тук е приказна, хората са доброжелателни) Може още дълго да описваме цялото наше пътешествие, но мисля, че това е достатъчно)) И специално за историята!Всички се удивляваха и възхищаваха, че ние извървахме целия този път /от Русия, в Турция, от Турция в Македония/и всичко заради Тоше, че нас даже ни нарекоха "Блаженни" Но както се казва, какво няма да направиш заради мечтата си и заради любовта))) Спасибо за внимание) Света


А ето и краткия коментар на Женя:
Ура! Благодаря ти Света за разказа)))) Чета и не вярвам, че всичко така и беше!
И наистина е приказка и както каза Сузана, това е чудо! За нас това всичко беше истинско чудо!
Изкачването към Св. Преображение аз няма да забравя никога!!!!!!! Но това беше удивителен ден, ние имахме много важна цел и независимо, че всички ни уговаряха да не тръгваме, ние все пак стигнахме... Сега в святото място Тоше ще си има частичка от русската душа, от нашата вяра... На мен, като на петербургско момиче беше особено важно да оставя там именно тази икона и така съвпадна, че именно в този сериозен (за ленинградците, пък и не само за тях, а и за всички руснаци) ден, въпреки че специално не съм си го замисляла... но.. "Ништо не слуйчаjно, веруваjте..."
Да, Македония, Крушево стана вече толкова родно за мен... и аз се надявам, че всички ние още не веднъж ще бъдем там!!!!

Ден първи – 19.07.2013г. петък, Крушево – най-дългият ден в живота ми!

Предния ден, в четвъртък, цял ден стягахме багажи и обикновено майката първо проследява дали децата са взели всичко, и накрая стяга и своя багаж... Освен това трябваше да подготвим подаръци за там, където щяхме да сме на гости, наум преброявах какво точно е подходящо на кого да подаря – за свекървата на Данна направих албумче със снимки от сватбата на Данна и Таки /оказа се, че те нямат албумче, всички снимки им били на компютъра, и много се зарадваха на подаръка/; за Верица изнамерих едно много старо издание с пожълтели страници от 1978г. /почти колкото нейната възраст, Верица е родена 1976г./ на „Престъпление и наказание“ на Достоевски в оригинал на руски език. Взех подарък /едно издание на нашата книжка/и за Наташа Кондрашова от Русия, която на 20 юли, в събота, планира да празнува рождения си ден в Крушево и с която имах намерение да се запозная най-накрая. Вечерта приготвих и една баница със спанак за из път. На Гошко рано му се приспа и ме помоли да легна до него докато заспи... И аз се събудих в 1,30ч и сепнато почнах да стягам моя си багаж... Тони се събуди и ми се скара, че още не съм си легнала, а ме чака дълъг път, и аз към 3 ч. сутринта най-накрая си легнах. Алармата ме събуди към 4,30 и почнахме да се събуждаме с момичетата, да правим сандвичи и чай за из път. Към 5 ч се обадих на Зоя да видя дали се е събудила вече, а тя ми отговори че ме чака навън пред къщата... Казах й, че още не сме готови, минахме да вземем и баща ми и горе-долу към 6ч сутринта потеглихме от Благоевград. На границата разбудих заспалите митничари, с усмихнат глас им разказах къде отиваме – при Тоше и на пиво-фест в Прилеп. Пуснаха ни и... потеглихме напред. Язовирът Македонска Каменица беше препълнен, баща ми не беше виждал толкова голям язовир и се впечатли много. Пътят до Крушево е 4 часа, но спряхме да пийнем кафе и да закусим, така че към 11ч българско време спряхме в центъра на Крушево. И върнахме часовниците с един час назад – така че беше 10ч. Седнахме да пием кафе в Планет, но ни обясниха, че няма струя /ток/ поради ремонт и ни предложиха само студено мляко с нес. За съжаление не можехме да ползваме и безжичния интернет там. Огладняхме и слязохме в пицария Андора, където се оказа, че има ток и интернет. Пуснахме съобщение на роднините, че сме пристигнали и седнахме да чакаме поръчката. Зоя си поръча бира „Златен дъб“ от бутилка и като я отваряше, тя изгърмя като шампанско, което много я изуми... Славея си поръча Крушевско гърне и почти успя да го изяде цялото... Михи и Зоя поръчаха пици, на баща ми взех Пастърмалия, а аз хапнах македонска салата. Доволни и сити се заслушахме в съседната маса, където говореха на влашки и нищо не разбрахме от клюките в града... След това потеглихме към колата, взехме си ръчните багажи и отидохме да търсим къщата на семейство Донку. Аз малко се обърках по едно време, попитахме един човек на пътя и той веднага ни упъти, което много впечатли баща ми... Учудваше се, че в това градче всички се знаят по име и място на живеене... Стигнахме до къщата, където щяхме да гостуваме, малката Теа ни се зарадва и въобще не лаеше по нас. Разгледахме заедно албумчето, спомнихме си на колко хубава сватба бяхме миналата година през август, как играхме хора и пяхме песни... Починахме си малко, преоблякохме се в тениските от форума, взехме даровете за Тоше и тръгнахме с колата до Гумене. Баща ми каза, че никога не е влизал в музей, аз му казах, че ще му доскучае да стои отвън, докато ние се забавим вътре, и той реши да влезе. Имаше страшно много групи туристи от различни държави. Баща ми чак сега разбра кой е този певец, каза че е виждал концерт на Тоше по Балканика. Попита ме защо е толкова млад на снимките по стените, аз не му бях казвала досега, че Тоше е загинал в катастрофа. Той го е чувал, но си е мислел, че това момче е пяло някога си много отдавна, и не е знаел, че е загинал в катастрофа преди пет години... Разгледахме набързо музея, защото не можехме да се спираме заради туристите, Зойчето също не се спираше да чете, а просто разглеждаше... Татко ми взе ключовете от колата и каза, че ще ни чака отвън в колата. Аз се досетих, че той сигурно ще заспи в нея и затова казах на групата, че може спокойно да си разглеждаме и да не бързаме... Разгледах книгата със впечатления, обърнах страниците до 15 юли назад, защото знаех, че Наташа тогава е пристигнала в Крушево /обаче тя още не беше ходила до музея/. Видяхме йероглифи на японски, много надписи от македонци от Австралия, от Ирландия, от Словения. Видях един единствен надпис „И България обича Тоше!“ и дописах отдолу „Да!!!“. Михи ми се скара защо пиша по книгата...  След това се залепихме за сувенирите и почнахме да избираме какво да вземем. Аз реших да взема няколко картички за евентуалното караоке в пиано-бара, ако правим октомври в Благоевград. И видях, че Андрей от фондацията на Тоше продава там на касата. Помагаше му една жена, която ми беше много позната, но не знаех откъде... Тя загледа тениските ни и каза на Андрей, че ние сигурно сме от българския форум за Тоше Проески, а на мен ми каза че, Таки Донку си е взел жена от Велико Търново. При което аз отговорих, че я познавам, защото сме били миналата година на сватбата. А тя се учуди, но после си спомни кои сме, аз извадих една снимка на Данна като булка, която ми беше останала в чантата, и тя я показа на Андрей, който каза, че е много красива и се сети за кого говорим. Така се разприказвахме, жената каза на Андрей, че форума е подарил на семейството пътуване до Венеция и така... Аз казах на Андрей, е всяка година организираме невероятна Тоше вечер в Благоевград, той май познава Игор, и не ми даде да платя картичките. Каза на жената да ми даде три плаката и по пет картички от всички видове, сложи и торбички, и всичкото това каза, че е участие от негова страна за мероприятието! После излязохме и отидохме на гроба на Тоше, за да може баща ми още да поспи в колата... Останахме насаме и поседяхме мълчаливо, всеки с мислите си... Зойчето купи от площада едно голямо бяло сърце „Те сакам“ и пазача направи място за него около гроба... Аз оставих гоблена с лика на Тоше от руското момиче Екатерина Воронова, което ми го беше изпратило върху картичка и запалих свещички за всички нас, които сме свързани с Тоше в сърцата си. Събудихме татко и потеглихме към манастира. Той много се впечатли от горичката, каза че е много запазена с много стари и високи буки. Стигнахме до църквата. Там стои единственият билборд на Тоше все още... Посрещна ни чичко Шуле и ме прегърна много пламенно, зарадва се, че идваме редовно и не пропускаме година... Показа на Зоя камъка на входа ий каза да подържи ръката си на него. Докато си приказвахме сладко-сладко, една лястовичка пърхайки с криле застина на входа на църквата и пак излетя, после пак се опита да влезе и направи няколко кръга докато се престраши и влетя. Оказва се, че си е свила гнездо вътре в църквата... Чичото на Тоше каза, че не я е страх и там си е свила гнездо. Вътре в църквата подготвяха стените за стенописите, в крайна сметка щяли руски майстори да ги изографисват... Разреши ни да се качим в стаята на Тоше в манастира, да поседим колкото си искаме и да снимаме там. Баща ми остана навън да погледа гледките, а ние се качихме. Поседяхме в стаята, разгледахме всичко, нашите снимки си стоят там, аз оставих две нови. Михи остави рисунката си на Тоше. Зойчето полежа на леглото и си пожела нещо на възглавницата на Тоше. После попитахме чичото на Тоше какво да правим с иконите, които сме донесли с нас. Той каза, че ги оставя първо да постоят малко в църквата и после ги прибира при него, докато не се завърши църквата оконателно. Каза, че е прибрал при него и иконата на Св. Ксения, която оставиха през януари момичетата от Петербург. Взехме си довиждане и потеглихме към кръста. На Михи й се приспа по пътя и тя остана в колата, а ние останалите изкачихме стъпалата и се насладихме на величествената гледка отвисоко. Славея ни попя, записах на видео нейното изпълнение на „Громови на душа“. После тя си отиде да си вземе камъче и аз я предупредих да не взима от тези, които донесох от Благоевград, нали отскоро и ние имаме 33-метров кръст и аз специално от там взех няколко камъчета за Крушево... Снимахме се, беше ни много весело, усещахме се по-леки от перца и подскачахме по стълбите надолу... Прибрахме се в Крушево, майката на Таки ни беше приготвила ручек /хапване/ - сиренце, доматки, бухтички от брашно, вода и сода – много бързо и лесно се приготвяли. Почерпи ни и лубеница /диня/. Обясни, че в Крушево правели баница с кисело зеле и баница с бял боб... Обеща другя път като дойдем, да ни направи и източи такава! Излязохме да се поразходим малко из Крушево и после потеглихме към Прилеп, за да видим какво представлява пиво-феста. По пътя видяхме около 10 парапланера, които кацаха в прилепското поле. Минахме през с. Кривогаштани, на покривите н акъщите имаше много гнезда с по пет щъркела във всяко. Минахме и през едноименното село на Сиси – с. Славей и хайде още малко – пристигнахме в Прилеп. Целият център беше заграден, по улиците в средата можеше да се паркира за 100 денара вход /3лв за целия ден/. Междувременно Зойчето получи есемес, че неин познат от Битола също ще е на фестивала в Прилеп... И се почна една размяна на есемеси, едно звънене, докато се уточнят как и къде ще се видят... В крайна сметка изчакахме да се появи въпросният битолски левент, Зойчето грейна цялата, въодушеви се, пусна да се веят косите, въобще... Запознахме се, момчето ни почерпи бира от една от уличните витрини. После седнахме заедно на една маса и си поръчахме скара с плескавици... По едно време започна концерта и Михи и Сиси отидоха на тревата пред сцената да погледат. Аз изрично казах на Зоя и приятеля й да не се отделят никъде, навсякъде да се движим заедно.Трябваше да потърся някое кафе с безжичен интернет, за да си прочета съобщенията и като се върнах, видях, че баща ми е сам на масата... Изтръпнах! Почнах да си мисля какви ли не мисли, къде ли е тръгнала Зойчето, как ще се обяснявам на майка й, звъннах й по телефона, но беше такава лудница по улиците, че и аз не бих си чула телефона... Написах есемес :"Зойче, къде си?" и станахме с баща ми да я търсим. Михи и Сиси казаха, че не са я виждали... Полутахме се малко и съвсем случайно зърнах синята тениска на Зойчето в гръб! Направо ми олекна! Казах й, че може д асе изгубим в тази тълпа, и че за 5 минути са ми побеляли косите... /на другата сутрин докато се разресвах тя ми каза, че нямам бели косми - явно е запомнила всичко, което съм казала.../. Постояхме малко пред сцената, извън предвидената програма започна да пее Калиопи, потанцувахме малко и аз казах, че е време да си вървим, очите ми вече се затваряха... Баща ми избърза напред към колата. А ние вървяхме много бавно и изведнъж видях Иренче Крушево, Ена и Мария - Крушевско Чупе. Прегърнахме се силно-силно! Казах им, че ние всъщност си тръгваме... Въобще не съм си представяла, че ще ги срещна в навалицата... Мария ми каза, че Тоше е виновникът за всичко, и ако е рекъл така, значи така е трябвало да стане... Постояхме доста заедно, поговорихме си за последната акция, попяхме и потанцувахме заедно, снимахме се при фонтана с мозаиката на Тоше, въобще не ни се разделяше... Предполагах, че баща ми пак е заспал в колата и тръгнахме... Три пъти си взехме довиждане с крушевчанките. После ми предстоеше още половин час път в тъмното до Крушево. Оказа се, че дългите ми фарове светят високо и не осветяват пътя, осовата линия беше изтъркана... На два пъти се усетих, че карам в другото платно, и се сепвах. Децата отзад бяха задрямали, баща ми също мълчеше изморен от дългия ден, само аз бях цялата в напрежение как ще взема завоите нагоре... Очите ми се затваряха, въпреки, че съзнанието ми беше още будно. И... Отворих широко прозорците да влезе ледения въздух. Включих силно диска на Тоше и си запях неговите песни, така че невредими стигнахме Крушево. Обърках уличките и се наложи таткото на Таки да дойде да изкара колата от неудобната позиция. После се запътихме по стаите и заспахме като къпани... Така завърши моят най-дълъг ден - в прегръдките на крушевско легло!