Разкази посветени на Тоше!

ПРИКАЗКА ЗА АНГЕЛСКАТА ДУША zufo Jan 23 08 7:00 PM

Дядо Господ беше тръгнал към градината си, където следобед се събираха малките ангелчета и си почиваха на сянка под една голяма череша. Те го чакаха с нетърпение, защото винаги им разказваше по някоя приказка. И този път той седна сред тях, те го наобиколиха и го загледахи с любопитни очи. Той помълча известно време и поде:
- Днес, ангели, ще ви разкажа приказката за един ваш брат и за неговата история на земята. Малкия Тоше се роди преди двадесет и шест години. Още с появата си, той донесе неописуема радост на семейството си. В очите му се беше събрала цялата светлина, на която слънцето е способно, а усмивката му можеше да накара всеки да почувства какво е щастие.
Малкия Тоше растеше като необикновено дете и ние тук на небето много добре знаехме това. Ние го чакахме да се появи от много години, защото знаехме на какво ще бъде способен. Тоше обичаше да се разхожда навън и да си разговаря с растенията и животните. Пееше им всякакви песнички и когато го правеше всички цветя разцъфваха, дърветата даваха плод а животинките застиваха около него и не можеха да мръднат с часове. Всички забелязваха таланта на момчето и му помагаха кой с каквото може.
Когато Тоше порасна, една нощ аз слязох по стълбата си и застанах на прозореца му. Той ме видя и ми се усмихна. Не ме попита кой съм, отвори си прозореца и ме покани. Направи ми чай. А аз му казах следното нещо: “Ти си на тази земя с най-голямата мисия на света. Ти ще обикаляш по много чужди страни и ще озаряваш хората със своите песни. Имаш нещо повече от другите, твоята душа е магическа, в нея имаш десет късчета, които са животворни. Ако някога някой има нужда да го излекуваш, ако прецениш, че заслужава втори шанс, ти можеш да му го дадеш. Но внимавай, пази си последните три късчета, защото те са важни за теб. Едното е късчето на твоята любов. Ако го дадеш, никога няма срещнеш любовта, която заслужаваш. Другото е късчето на детето ти. Ако се простиш и с него, никога няма да видиш усмивката на собственото си дете. А третото късче е твоята душа. Ако отдадеш и него, ще умреш ти самия.”
Тоше кимна веднъж. Усмихна се и каза: “Благодаря”.
От този ден той тръгна по белия свят. Откъдето минеше, любов разпръскваше. Хората го обичаха и бяха щастливи само малко да го погледат и послушат. Ангелският му глас сплотяваше хората, караше ги да се чувстват като едно семейство. По пътя си той срещна и много нещастни хора. Когато видеше някой нуждаещ се от здраве и подкрепа, той без да се замисля отдаваше по едно късче от своята дарба.
Неусетно му бяха останали само трите последни късчета. Когато той срещна една плачеща девойка и разбра, че нейния любим е загинал в един пожар, Тоше преглътна една сълза и си каза: “Аз имам любовта на хората. Ще успея да живея без любовта на жена. Това момиче е съсипано, ще й върна любимия.” И Тоше се наведе над гроба на загиналото момче, запя песен и от устата му излезе една въртяща се топчица която се разпръсна на хиляди частички по гроба. Умрелият се появи и прегърна своята любима.
Същата нощ Тоше чу писъците на една жена. На другия ден я намери и разбра, че жената е майка на новородено детенце, което е много болно и лекарите не могат да го спасят. Тоше преглътна втора сълза и си каза: “Аз дори нямам още дете. Не знам какво е и бих могъл да се грижа за другите деца по света. Тази жена ще умре заедно с детето си. Ще го излекувам”. Запя на ухото на бебето и от устата му излезе втора топчица, която се разпръсна над бебешкото легълце. Детето оздравя.
На следващия ден, Тоше отиде в друга страна, където още на прага й видя едно малко момиченце и малко момченце да седят на улицата. Те бяха мръсни и облечени в дрипи. Просеха. Проследи ги, когато си тръгнаха. Те се прибраха в една ниска къща, с покрив от картон. Той надникна през прозореца и видя вътре две легла. На едното лежеше една жена а на другото един мъж. И двамата бяха много болни и не можеха да станат. В единия ъгъл седяха още три деца и се разстриваха по ръчичките и краченцата за да се топлят. Двете дечица, които току що се прибраха, сложиха на открит огън една паница с вода и изсипаха в нея една шепа трева и глухарчета, които бяха откъснали отвън. Това беше тяхната вечеря. Тоше не можеше да повярва на очите си. Гледаше и не смееше да мигне. Сърцето му го заболя толкова силно, че дори не успя да помръдне от мястото си, нито сълза да преглътне, а само си помисли: “С какво заслужавам аз повече от тези деца? С какво заслужавам аз повече от всички деца по света? Боже, давам си душата, но нека тя помогне на всички дечица, и сега и в бъдеще. Нека моето последно късче нахрани тези бедни душици в тази колиба и да пази и помага на всяко друго дете по света. Моля те, Господи, пази ги от зло!” Тоше долепи лице до мръсния прозорец, запя, от дъха му стъклото побеля, побеля цялата къща, побеляха дечицата, болните родители, стените, покривът, улицата, града. Побеляха всички дървета и планини, тревата и животните, хората и техните деца. А Тоше изчезна, изпари се като роса във въздуха. От него остана само ароматът на череша.
И така, мили малки ангели, това беше историята за вашия брат Тоше.

Едно от ангелчетата подсмръкна, позабърса си сълзичките и попита:
- Дядо Боже, щом Тоше е наш брат, къде е? Защо не го виждаме тук, в Рая?
- Защото Раят не е достатъчно бял за него. Той е по-нависоко...

Jul 14 08 11:19 PM

Здравей Тоше!
Знаеш ли, писала съм ти много писма, наричала съм те със всички нежни думи, а никога не съм се обръщала към теб по име. А името ти е толково красиво, и така ти приляга. Така че, този път ще се обърна към теб така.
Здравей, Дар Божи!
Питаш за какво ти пиша, за какво ще ти разказвам този път. Този път няма да ти разказвам за това, което се случва през времето, в което те няма. Може би защото съм сигурна, че от там горе ти виждаш всичко. Понякога си щастлив като мен, понякога си тъжен. Понякога се гордееш с нас, тук долу, понякога се чудиш накъде върви този свят. Исках само да ти кажа нещо. Нещо друго, нещо лично. Исках да ти споделя това, за което си мисля напоследък, и което очаквам с най – голямо нетърпение.
Скоро, много скоро ще дойда на мястото, където сега спиш ти. Знаеш, че съм ти обещала това, и ще направя всичко за да изпълня тази моя дума. Много пъти съм си представяла какво ще направя в този ден. Мислила съм си че ще застане пред теб с голям букет цветя, или просто държейки малка иконка в ръката си. Или знаеш ли, няма да нося нищо със себе си, защото там ще оставя най - скъпото, което имам - моята душа. Ще коленича пред теб, ще затворя очи и тихо ще се помоля. Ще поискам от Господ да ми обещае, че ще продължи да се грижи добре за теб, ще го помоля да ми даде сила и надежда. А на теб, мое слънчево дете, на теб ще ти говоря с часове. Ще ти разказвам за мястото от където идвам, за хората, които познавам, и които не спира да ги боли за теб. Ще ти говоря докато ... докато ти разкажа всичко, което съм насъбрала в себе си. А, когато остана без думи, ще стоя така безмълвна до теб. Ще оставя на тишината да ми нашепва твоите думи. И в онази тишина ще чуя как ти ми говориш, как ми казваш, че трябва да съм силна, че ти си тук някъде... Просто трябва да те потърся и да те открия. Ще ми кажеш, че си се скрил в полъха на вятъра, в слънчевите лъчи, в цъфтящото полско цвете. Ще ми кажеш, че не бива да плача, защото те боли от всяка една сълза. И може би, когато затворя очи, ще усетя как ти изтриваш сълзите ми. Ще ми кажеш колко много си щастлив, че съм дошла да те видя, ще ми заръчаш да предам твоята обич на всичко живо, което срещам по пътя си.
После ще се разходя из твоя град. Ще обиколя всяка улица и ще те намирам навсякъде. Знам, че под силата на моята любов този малък град ще разкрие тайните и спомените си. И ти ще се появиш. Ще те видя като малко дете, играещо с другарчетата си, и изпълващо със смеха си планината. Ще те видя като влюбен младеж, нашепващ любовни думи на своето момиче. Ще те видя как уморен от много пътувания почукваш на вратата, за да потърсиш спокойствието на родния си дом. Ще видя как със твоите приятели тръгваш към своя обичан манастир, за да намериш отново духовния си мир. Ще тръгна по твоите стъпки. И там, в твоя духовен дом ще запаля свещ, ще застана пред иконите и ще помоля Господ да изпълни душата ми с вяра и нови сили.
Така съм си го представяла гостуването ми при теб, мое момче. Знам, че това ще се случи. Защото имам нужда да го направя, мило мое. Защото само така ще мога да приема истината. Защото само така ще се преборя поне малко с болката си. Защото само така ще успея да се пребопя с празнотата в душата си. Защото... да изреждам ли още, злато мое?
Но дотогава има време. Има още месеци, които ще преминават покрай мен без дори да ги усетя. Дните си текат, без да мога да ги спра. Сякаш никога нищо не се е случвало. Сякаш времето не го интересува от болката, която ме разяжда. Сякаш му е все тая как се чувствам. А кой може да се бори с времето...
А ако можех... ако можех само веднъж и само за малко да върна времето назад... Да го върна там, където ти отново ще застанеш усмихнат, отново очите ти греят по такъв начин, че и слънцето да завиди, където отново сърцето ти бие с чиста и искренна любов. Дори и само за пет минути. Да те има тук, пред мен... Да те прегърна със цялата си сила, да ти прошепна колко много те обичам. На колко много ме научи и колко мечти ми дари. Да имам възможността да се сбогувам с теб. А после, ще те оставя отново да се върнеш в Рая, при Бог. Щом такава е Неговата воля.Много са нещата в мен, които се промениха след като ти замина. Онази злопоучна сутрин премина през мен като ураган. Знам, много са тези, които са ти признавали, че са се променили, че вече не са както преди. Когато застана пред теб, същото ще ти призная и аз. Ще ти кажа, че се опитвам да вървя по пътя, който ти ми посочи. Да гледам на света през твоите очи. Да се радвам на детската усмивка.
Ангел мой... Казват, че живота си тече... Да, но нищо не е като преди. Защото ти ми липсваш. Виж, не ме разбирай погрешно, не ми липсва просто красотата ти. Липсва ми любовта в очите ти, липсва ми надеждата в гласа ти, липсва ми вярата в думите ти. Липсва ми любовта към всичко живо, онази любов на която само ти беше способен. Онази любов, за която и аз бях отворила сърцето си, и бях готова да приема... Ти я посади и в мен, нали, най-мило мое? Нали ме научи да обичам по този начин, на който само ти беше способен? Да обичам хората, дори и когато те ме разочароват, дори когато ме нараняват... Теб разочароваха ли те хората, най – мило мое? И как се преборваше, хайде ела и ми обясни.Ела и ми дай сили да продължа напред. Ела и ме утеши, защото в такива моменти ми липсваш страшно много. Защото боли, като виждам в какво са се превърнали хората ... Те не са хора, те са някакви човешки същества... Не са като теб, и никога няма да успея да ги разбера.
Затова понякога искам да се върнеш, поне за две минути. Затова и ти обещах, че ще дойда при теб. За да ти благодаря. За да ти кажа, че се уча и ще продължавам да се уча от теб. За да събера отново вяра. За да се изпълня с надежда. За да напълня сърцето си с любов. За да съм истинска.
А дотогава, почивай в мир! Спи спокойно този вечен сън, и знай едно нещо. Никога няма да позволя на някой да наруши красотата на твоя сън. Обичам те, Ангел мой, и страшно много ми липсваш.

Песен без граници

„... и той бе сред тях, за да ги пази от зло, да докосне и зарадва душите им, да им дари от своята любов... завинаги”



В онзи януарски ден, когато дните ни се струват твърде къси и неприветливи, необичайна светлина озари малкото градче. Това беше неговата светлина, която никога не изгасна. Роди се в този ден Ангелът на светлината, на любовта и радостта, ала щяха да минат много години преди хората да усетят силата и закрилата му. Живееше той в своето малко планинско градче и беше като всички други хора, само дето си имаше своята мисия и своя път и беше готов да ги сподели със света.
Нямаше време за губене – всеки ден трябваше да бъде изпълнен с любов и радост за другите. И той раздаваше щедро от себе си чрез своите песни. Гласът му беше нежен и дълбок – можеше всеки да разчувства и покори, а усмивката му грееше като слънце – точно такъв го запомниха хората.
Когато той се роди, цялата Вселена ликуваше. Защото донесе със себе си нови трепети и емоции, нови чувства и стремежи, за да стане светът по-добър. Господ го беше дарил с няколко таланта, всеки от които сам по себе си го правеше изключителен...
Той искаше да излекува света от неговите болежки – от бедността и насилието, от болката и страданието, от нещастията. И го лекуваше с песен! Искаше да дари от своята любов на другите и го правеше – с песен! Песните му събуждаха чувства и емоции, любовта и добротата на хората, желанието им да се грижат за бедните и сиротните и да го правят от сърце.
Доброто му и отзивчиво сърце намери съмишленици, готови да тръгнат по същия път. И той беше безкрайно щастлив, че светът го прие така топло и че хората така силно го заобичаха. Но знаеше, че не е изпълнил все още мисията си и че най-важното предстои. Песента му сплоти отчуждените Балкански страни, вдъхна им вярата, че могат да се справят сами с насилието и войната и че любовта е по-силна от всичко, защото може да бъде без граници!
Когато настъпи онова октомврийско утро, той не знаеше, че най-голямото изпитание тепърва започва. Беше щастлив от постигнатото, от успехите си и хилядите усмивки, които беше дарил на другите през годините. Всяка песен, която беше изпял, беше от сърцето и душата му и хората го усещаха, затова така искрено го обичаха. Всяка негова стъпка беше част от трудната задача да излекува света с песни, любов и радост. Ето такива неща си мислеше той преди да заспи онази сутрин.... беше изморен от дългото пътуване, ала мислите му летяха все натам – при хората, които го чакат, при близките и любимата му... мислеше за всички онези бедни души, които търсят път и надежда. Той познаваше този път, беше го минал вече и беше готов да им го покаже... само че трябваше още малко време. През последните дни сънуваше все един и същ сън: висок връх и ясно небе зад него, бели облаци, готови да го обвият... върви през гората, а на рамото му бял гълъб.... и един старец идва към него; Спира и нищо не казва, само го гледа и се усмихва... После се обръща и тръгва обратно... пак нищо не казва, само от време на време се обръща към него и сякаш чака нещо... И така свършва сънят. Така свърши през първите две нощи. Днес обаче старецът не искаше сам да си тръгне, обърна се към него и каза: „Време е вече, синко, време е да се прибереш у дома. Хората винаги ще имат нужда от теб, ала ти не можеш да помогнеш на всички... Ти направи най-трудното: накара ги да повярват в собствената си доброта, пося семената на искрената и хуманна обич – на тази, която сърцето отглежда. Сега твоя задача е да провериш дали тези семена ще покълнат и на свой ред ще родят обич, закрила и хуманност. И ако е така, песента ти винаги ще е жива, а с нея и ти!”... Какви думи само!!! Момчето не можеше да повярва, ала всичко казано се сбъдна – разбра го, когато се събуди на онова другото място, от където можеше всичко да вижда и чува.
Първото, което видя, му причини истинска болка: всички хора, които обичаше, изглеждаха нещастни – нямаше и следа от усмивките и щастието, което беше свикнал да вижда по лицата им. Вместо това – тъга и празнина се четеше в очите им, сякаш някой им беше отнел всичко, което обичаха и в което вярваха. Той разбра, че за него страдаха, него оплакваха, сякаш с него беше загинала и надеждата им. Ала, ако такава бе истината, за какво се беше борил тогава? Ако толкова лесно се предаваха хората на скръбта си, напразно ли ги бе учил да ценят любовта и радостта, да вярват в тях и да ги раздават на другите? По-силна ли беше мъката по него от щастието, което им бе подарил? Една сълза погали крилото му... и ангелите можеха да плачат. Тогава той реши да им покаже, че също не ги е забравил и е с всички, които мислят за него, че ги напътства и води на всяка крачка от трудния път. И започна да им изпраща знаци и изпитания, искаше да провери дали са запомнили думите му, дали наистина е посадил в тях цветята на любовта и добрината.
Нижеха се дни, седмици, месеци... Ангелът не се умори. При всяка нова усмивка, всяка подадена за помощ ръка и всяка излекувана болка – той беше там и се усмихваше. Беше доволен, че усилията му тук, на Земята, бяха събудили толкова чисти и искрени чувства, които останаха живи макар и след него. Да, старецът беше прав – той наистина нямаше да успее да помогне на всички нещастни и нуждаещи се хора, ала помогна на достатъчно от тях, които на свой ред продължиха да помагат; събуди най-важната искра от човешкото сърце – милосърдието и хуманността и те разбудиха всички останали струни на душата... достатъчно много хора бяха повярвали в своя Ангел и делото му, за да се родят нови, по-щастливи сутрини за много други хора... И всичко започна от една песен – тя доведе след себе си друга и така песен след песен любовта и сърцата на хората оживяха... А с тях всеки път оживява и Ангелът... нашият ангел... Тоше!

"… И те продължиха по пътя на своя Ангел-хранител: целуваха с поглед всяка оставена от него следа, всяка негова дума покълна в душите им и ги поведе по пътя. Днес те са сред вас, за да ви напомнят, че сме истински хора само, когато се обичаме и раздаваме от своята ЛЮБОВ! Така, както правеше Тоше."