Нашите стихове, разкази, рисунки посветени на Тоше / Материали за следваща евентуална книга/

Разказ на Елеонара Василева

Тя пое дълбоко въздух,беше студен.Денят беше мрачен,от време на време слънцето се опитваше да пробие облаците и да погали земята с лъчите си.Въздухът беше същият както преди цели 52години когато за първи път тя стъпваше по тези улички.Вълнението което изпитваше беше същото.С всички възможни сили за възраста си ,тя задърпа младежа до себе си,подтиквайки го да побърза.Отдавна вече не можеше да използва краката си така както някога,но сякаш тук на това място времето беше спряло и се зареждаше с нови сили.Вървеше по калдъръмените улички,много неща се бяха променили,мястото не беше такова каквото го помнеше от младините си.Колко емоции беше изживяла на това място с най-прекрасните хора,които беше срещала в целият си съзнателен живот.Много от тях вече ги нямаше,но тя не преставаше да им пише,и да си приказва с тях защото знаеше ,че я чуват.Толкова спомени криеше ревниво в себе си,сякаш някой да не и ги открадне.Най-накрай стигнаха пред мястото където някога имаше един огромен площад.Сега там се издигаше някакъв модерен център,в който можеше да закупиш всичко друго ,но не и така обичаният някога локум.Уличката,която водеше до вечният дом на нейният "приятел" беше занемарена.Спомни си първото идване тук,тогава още го наричаше по име.Ръцете и се изпотиха,сърцето и тупкаше тихичко.Спомни си онова усещана,при първото идване колко силно искаше да отиде да му се преклони,а сякаш една силна ръка я дърпаше назад.Как искаше да си открадне възможно повече минутки при него,дори и не подозираше тогава още колко хиляди пъти ще ше да се връща при него и как от идол,той ще ше да стане неин приятел.Застана на портата на градските гробища,затвори очи и виждаше всички сърца,снимки,портрети и хиляди,хиляди символи на любовта към него.Нямаше случай в който да отиде и да няма запалена свещ при него.Белите цветя,зелената трева покриваща гроба му,кръста...пейките,с предвидените кърпички,защото на това място трудно човек си здържаше сълзите.
-Бабо,каква работа имаме тук!
Стресна се,дори беше забравила,че я придружаваше внука и-Божидар!Син на първородният и син,който беше закърмен с музиката и личноста на човека заради който днес беше тук!
Той я гледаше с недоумение,не разбираше защо идват тук.Мястото съвсем не приличаше на това,което беше някога!Стоеше само една метална конструкция,огромният кръст който направиха за отбелязването на 10-тата годишнина от ужасната трагедия.Той беше потънал в мърсотия.Имаше стари цветя,избледнели снимки и няколко фигурки на ангелчета,които стоят там сигурно от години.
На кръста обаче се четеше ясно Тодор Проески 1981-2007
-Господи -помисли си тя -колко много години бяха изминали.Как целият и живот се промени след като Тоше беше влязъл в него.Много неща се бяха случили за тези години.Някои лоши,но и бeзброй случки спираще дъха.Защото човешкият живот се измерва не с броя вдишвания,а с моментите спиращи дъха ти.
Започна да рови из чантата и извади ,свещник и няколко свещички запали ги и се загледа в далечината.
Последната вечер на първото и идване с нейните сестри,тошелинки.Седяха притихнали,всеки вглобен в своята мъка и изведнъж се чу една прекрасна песен,песента на щуреца.Там до вечният дом на Тоше,човека чията най-голяма любов си остана музиката,свиреше щурче с толкова нежни звуци сякаш сам Тоше го бе изпратил за да ни попее.
-Бабо,хайде да тръгва ме!-каза нетърпеливо момчето.
Качиха се в колата и потеглиха към неговият манастир,хората вече бяха забравили че това е "неговият" манастир и колко много го сакаше той.Беше се превърнал в туристическа дестинация!Хора идваха от целият свят за да видят този прекрасен манастир.Стените бяха изградени,вътре имаше прекрасна градина с цветя,всякакви.Имаше пейки,имаше няколко чешми направени и въпреки,че беше много студено имаше много хора.
На входа на черкавата си стоеше онзи кръст с 26 чертички,за всяка година от живота на Тоше.Но малко хора обръщаха внимание на него.Манастира беше очарователен,вече беше завършен-как и се искаше той да беше тук и да го види.
Но в цялата суета,всякаш се беше изгубила онази магия "Тука ми е мирот" вече съвсем не беше така!Имаше постоянен наплив от хора,и човек неможеше да остане сам със себе си.А каква сила беше усетила когато влезе за първи път сама.Беше сама,беше тихо чуваше се само тишината.Не мислеше за нищо,главата и беше празна и само се молеше.Молеше се с цялата си душа и с цялото си същество.Говореше му и сякаш чуваше гласа му.Незнаеше колко време беше стояла вътре,но когато излезе беше пречистена и сякаш имаше криле,чувстваше се лека като перце.Ето това беше усещането Тука ми е мирот!Побърза за запали свещичка и да тръгва,скоро ше ще да залезе слънцето,а искаше да отиде и до кръста.На входа се бутна в едно младо момиче,може би на двадесет и няколко години.
Беше много красива,с дълга черна коса и с тъмни,много тъмни очи.Застана на входа,целуна кръста и поздрив
-Добра вечер,колко го сакаше манастирот Тоше!Дано сега го гледа,така завършен!
Нора изтръпна,очите и се напълниха със сълзи.За първи път от както беше дошла някой беше споменал неговото име.Заговори момичето,казваше се
Наташа!Тя и разказа,че майка и и е разказвала за Тоше.
-Когато мама е било малка е била много болна,тогава се запознала с Тоше!Той и помогнал да оздравее.Благодарение на него днес съм тук,както и сестрите ми и майка ми също!Разказвала ми е много за него!Казвала ми е винаги да го помня и да го нося в сърцето си.Че той е ангел и ще ме пази!
-Бабо,ще вървим ли! вече се стъмва!-Тази вечер не отидоха до кръста,но Божидар обеща сутринта рано да станат и да дойдат по изгрев слънце.Разбраха се с Наташа да и отидат на гости,по обяд.
Прибраха се,отседнаха в едно малко хотелче,близо до къщата в която винаги преспиваха като млади.Тази нощ неможа да заспи,размишляваше върху всичко което беше преживаля днес.Вълнуваше се като младо момиче.Но срещата с Наташа,я зарадва толкова много.
-Значи все пак още не е забравен-помисли си тя!И се унесе в сладък сън.А каква магия носеше утрото в Крушево.Направи кафе и седна на терасата гледката беше невероятна.Старата част от града си беше същата малките слухени къщички,с пушещи куминчета.Терасата гледаше към кръста,който от много време вече беше осветен и сега в още сумрачното време грееше като звезда на небосвода.Стана и студено и се прибра отново вътре.Беше много рано за да буди внук си,а и той беше уморен от пътя.Седеше до камината в един люлеещ се стол и потъна в спомените си.
Толкова много неща беше преживяла тук,беше склонила съпруга си да сключат брак на кръста.Сватбата беше съвсем скромна.Но преизпълнена с емоции.Гости и бяха нейните сестрици тошелинките.Усмихна се,само като се сетеше за тях.С умиление си спомняше за всяка среща с тях.След време по настояване на кумата,направи кръщенето на дъщеря си в манастира.Колко много прекрасни моменти беше изживяла тук.Колко спомени я навяха.
Така потънала в царството на спомените беше и задрямала в стола.Точно си спомни как играеха хоро на сватбата и под звучите на "Майка на Марийка думаше" на Мечкин камен...когато в просъница чу
-Бабо,бабо ставай изпуснах ме изгрева.
Божидар се беше събудил,но наистина слънцето вече беше високо.Днес времето беше сравнително по приветливо.Имаше облаци,но те бяха малко и слънцето спокойно напичаше студената земя.
"Мечкин камен" помисли си тя!Какво ли беше се променило там?Направиха си кафе,изпиха го на терасата.И заедно потеглиха с колата към Мечкин камен.Установи,че там всичко си е по старо му.Това място беше се запазило.Помоли го да мине по черният път и да се качи на хъмла,защото тудно ще ше да и е да се изкачи сама.
"Свят на една човешка длан"-природата тук беше същата.Нищо не се беше променило.Помоли Божидар да пусне онези песни които го беше помолила да запише.Той се качи в колата ,и изпълни желанието на баба си.Остана в колата и се наслаждаваше на прекрасният глас на певеца.Знаеше,кой е той.Но рядко говореше за това с баба си,защото тя много се разтройваше и плачеше с часове след такъв разговор.Но от баща си знаеше,че Тоше Проески е променил живота на баба му.Фондацията която управлява днес баща му,беше основана от баба му,заедно с нейните сестри,както тя ги наричаше-тошелинките.След многото благотворителни акции и инициативи,бяха взели решение че ще направят нещо по мащабно,което да остане и след тях.
"В началото ни беше много трудно"-му разказваше баба му."Но с времето нещата си дойдоха на мястото".Бяха се захванали в търговия на ръчно-изработени артикули.Направиха си магазин в столицата,работата вървеше затова решиха да отворят магазин и в друг голям град.Така неусетно бяха създали една фабрика наричаха я "Фабрика за чудеса".В нея работеха младежи от домове.Една част от печалбата отиваше да благотворителни акции.За няколко години изградиха център в който интегрираха децата от домовете.Даваха им добро образование и шанс за по-добър живот.За 10-годишнината от откриването на фондацията отриха селце с нови къщички за деца в неровностойно положение.Нарекоха го Тошеландия.Бяха постигнали страшно много за няколко години с много труд,вяра и желание.
Всичко това днес беше в ръцете на техните деца,а утре в ръцете на техните внуци.
За това тя доведе Божидар тук,за да го запознае отблизо с магията на Тоше.Вярваше в него,виждаше същият блясък в очите му,като нейният.
Слезе от колата,за да извика баба си да вървят.Погледна я,беше затворила очи,наслаждаваше се на меденият глас на Тоше и не беше в този свят.Беше се отнесла в някакъв паралелен свят на спомени и блаженство.Имаше таква усмивка на лицето изразяваща такова блаженство,че той не посмя да я откъсне от този свят в кой беше.Изчака търпелино да свърши и следваща песен.В нея се пееше за една череша,която мен ще чака.Песента се лееше ,и как само придаваше вълшебство на това място,сякаш винаги е била тук и просто трябва да я усетиш и да я чуеш с душата си,не с ушите си.
Песента свърши,тя постоя още малко с блажената усмивка на лицето и отвори очи.Колко блясък и наслада имаше в тях в този момент.Усмихна се на внука си и го повика да и помогне да стане.Засмя се,и му каза.
-Сега ще ти разкажа,кой беше и е тоше Проески за мен.
Божидар остана изумен,че с такава решителност беше заявила да го запознае с тази история,защото обикновенно това беше болна тема за нея.
Качиха се в колата и тя започна да му разказва.Нещо беше различно в нея сега,непреставаше да се смее и самото и лице,самите и очи се смееха.Разказваше му за това как е открила Тоше и тошелинките,разказваше му за всички трудности през които бяха преминали за да стигнат до тук днес.Разказваше му,как когато стане много трудно и не виждат изход идваха заедно тук в Крушево.Пееха,смееха се танцуваха и в крайна сметка намираха решение на проблемите си.За тях Крушево беше страната на чудесата.Винаги се връщаха одухотворени от тук,с нови идеи и с нови сили.Докато му разказваше на моменти се задавяше в сълзите си,а и той едва ги сдържаше.После започваха да се смеят с глас и двамата.
Разказа му своята история,предаде му щафетата сега той трябваше да избира дали да продължи нейното дело или да избере своя път.
Минаха през магазина взеха разни неща и се отправиха към дома на Наташа,вече минаваше обяд,а бяха обещали да я посетят.
Звънна на звънеца и отвътре изкочи едно момиченце с прекрасни къдрави коси,казаха и ,че търсят Наташа.А тя извика -"Мамооо" .Ясно това беше дъщерята на Наташа.Тя излезе поздрави ги и ги покани да влязат.Седнаха на двора.Необичайно топло беше за средата на октомври.
Майката на Наташа беше трудно подвижна,за това тя отиде да и помогне да излезе.Прекрачвайки прага Нора видя една жена видно по-възрастна от нея.Лицето и беше сбръчкано цялото,ръцете и бяха слаби,но в очите и видя онзи блясък който има в очите на всеки човек опознал магията на Тоше.Тя знаше ,защо Нора и внука и са тук и и беше толкова мило,че след толкова години има хора ,които помнят Тоше.
-Мило ми е! -поздрави тя!Седна до Нора и започна да и разказва за срещите с Тоше.Разказа и как някога когато била младо момиче ,едва 15 годишна заболя тежко.Семейството и било бедно и нямали пари за лекарства.Тогава някой споменял на тоше за нея,той веднага дошъл да поговори с родителите и.За помалко от месец момичето било на крака."Винаги намираше време да ме посети,когато се прибираше в Крушево."До като говореха,по бузите на двете старици се стичаха горещи сълзи от радост,от болка,от емоция...Разговора продължи около час,след това си взеха довиждане и Нора и Божидар се отправиха направо към Кръста.
Днес беше работен ден и наплива от туристи беше малко,по-малък и градчето придоби онзи облик с който го помнеше тя.Беше спокойно и слънчево,пътуваха с колата.По пътя за Кръста имаше построени няколко чешми.Картината ,която се разкриваше пред очите им беше неописуема.Сега погалени от слънчевите лъчи дърветата,които есента беше обагрила в жълно изглеждаха като окъпани в злато.Това си остана любимият и сезон за посещение в Крушево.
На паркинга при Кръста имаше само два автомобила-каква радост.Много трудно изкачи стъпалата до горе.Но знаеше какво ще види и с последни сили се добра до една от пейките.Имаше трима човека горе,едната двойка много бързо си тръгнаха.Остана един мъж на средна възраст ,който се беше загледал в далечината и така се беше вглабил в себе си,че не беше забелязал присъстрвието на Нора и Божидар.
Колко години беше мечтала да дойде пак тук.Последните девет години не беше идвала в този град на мечтите.Това място и вдъхваше такива сила,гледката ,въздуха,емацията беше неописуема.Някога си мислеше,че с времето и с все по-честите посещения емоцията да изчезне.Но това не беше така връщеше се много пъти на това място и винаги изживяването беше същото-прераждане!!!
Мъжът вече си тръгваше крачеше уверено към тях поздрави ги и си тръгна.Имаше нещо много познато в него,само че неможеше да разбере какво.
Нора остана на Кръста загледана в безкрая с часове.Божидар ходи веднъж до града за обяд.Времето беше страхотно ясно и слънчево.Виждаше се града,езерото,долината всичко.Манастира изглеждаше толкова потайно сгушен с златистите багри на гората.Времето минаваше,а утре рано трябваше да потеглят обратно към вкъщи.За това Нора и Божидар потеглиха обратно.Помоли го да спре на Гумене и да я остави сама.Познаваше града ще ше сама да се прибере до квартирата по-късно.Божидар се позамисли,но реши да уважи желанието на баба си.Все пак беше любимата му баба.Потегли с колата,скоро беше при квартирата.Вътре остави бележка "Бабо потърси ме като се прибереш,отивам да се разходя"
Разхождайки се по тесните улички на Крушево ,Божидар размишляваше над всичко което беше видял и чул пред тези два дни.Толкова беше спокойно тук.Стъпвайки в Крушево забравяш за цялата забързаност и излишна кокетност на големият град.Разбираше защо през годините това беше оазиса на баба му.Неусетно беше стигнал отново до хотелчето в което бяха отседнали.Отвори вратата ,а бележката си стоеше на масичката.Притесни се.Запали колата и тръгна към гробищата.Когато стигна до там завари баба си да разговаря с някакъв мъж.Седнали на близката пейка,дори не забелязаха,че Божидар приближава.
Нора се обърна и видя внук си:
-Дарко ела,сине ела да те запозная с един човек.Сега вече Божидар разпозна мъжа,това беше същият който беше по-рано на Кръста.
Това е Кристиян,племеника на Тоше.
Когато Божидар се отдалечи с колата Нора отиде при нейният приятел запали свещ както винаги и седна,да му разкаже за последните няколко години.Как не е минал ден без да мисли за него.Как иска да му благодари за всичко което и подари.Незнаеше колко време е стояла,по едно време към нея се приближи един мъж.Същият този мъж днес беше и на Кръста.Сега вече го позна,това беше Кристиян племеника на Тоше.Преди много години имаше скандал във Фондацията и след това много,много не се говорише за семейство Проески.Знаеше се само,че и двамата племеници на тоше са в чужбина,но никой не се занимаваше с музика вече.
Кристиян поздрави Нора,и запали свещ.
Седна до нея на пейката и се заприказваха.Той и каза,че скоро не е попадал на човек тук.И обикновенно стои сам с часове.Не помнеше много от чичо си,но по някакъв странен начин го чувстваше много близък.Нора му разказваше за всичко,което бяха направили в него име през всичките тези години.За акциите,за фондацията,за фабриката за всичко.Той я слушаше много внимателно през цялато време.Точно тогава се появи Божидар.Вече беше време да се разделят.Пожела всичко хубаво на Кристиян,благодари му да приятният разговор и се качиха в колата с внук и.
Този пък нямаше да изпусне залеза на Кръста.Запътиха се направо на горе.Заоблачаваше се,точно като се качиха горе слънцето беше готово да се изтъркули зад хълма.Минута на очарование,колко е величествена тази гледка.Сякаш самият живот ти се изплъзва през пръстите като пясък,и от него оставям само ярките спомени.Ярки като облаците окъпани в светлината."Ова се неопишува"...така казваше той и наистина,тази емоция нямаше как да бъде описана.Все така пусто си оставаше тук на залезите.Слънчето се скри,и вятъра започна да пощипва.
Нора се отърси от хипнозата на този момент,и се запъти към колата.Отидоха да хапнат в едно заведение,че и двамата бяха прегладняли цял ден.Разбира се Крушево ги нахрани и двамата с емоции.Прибраха се,камината гореше.Изпиха по един горещ шоколад разговаряха дълго,вече минаваше полунощ когато се запътиха към леглата.
Ех,тези сутрини в Крушево.И двамата бяха спали непробудно тази нощ.Вече минаваше 10.ч. трябваше вече да стягат багажа и за потеглят.Оправиха набързо нещата си и преди да си тръгнат минаха да си вземат довиждане.Този път и Божидар взе една свещ и я запали.
Нора застана до Кръста.Осъзнаваше,че може би това ще е последното и идване тук.Беше донесла подарък на Тоше,както обикновенно.Остави малката икона точно до кръста.Загледа се във всичките кръстчета,икони и мидальони оставени на кръста му.За своя огромна изненада откри и медальона,който остави при първото си идване в Крушево.Стана и толкова мило и топло на душата."Знаех,си през цялото време е имало част от мен тук при теб.Да те пази,и ти за ме пазиш."
Благодари му още веднъж,каза му колко много и значи.Обърна се и направи знак на Божидар да тръгват.
-Ще се видим....може би скоро,"В друго време,друг свят".............

Ели, копирах поста ти в тази тема https://bglovetose.bulgarianforum.net/t37p15-topic#601
където слагаме разказите на Тошелинки посетили Крушево.
А тук слагаме наши си фантазирани стихчета и разкази.
Много е хубав разказа на момичето ... Благодаря ,че го сподели!
Влади

КИЛИМ ОТ ЧЕРЕШОВ ЦВЯТ

Навършила 35 години, семейна с две прекрасни деца не вярваше че ще ѝ се случат такива неща. Всъщност вярваше,че всичко е възможно , но точно тя , точно сега ...Сега, когато уж беше се установила, уж беше стъбилна в убежденията си относно това в, което вярва и в това, което е научила от живота.
Чувстваше се уверена в тези неща до онази мартенска нощ, докато не чу Неговият глас от тонколонките на компютъра си и не прочете какво се е случило. В този момент не беше вече стъбилна в това, което вярва! Чувстваше се наранена и тъжна... Възможно ли е човек да страда толкова много за някой, който никога не е познавал?! Някой, чийто глас чува за първи път, чийто очи вижда за първи път и то само на снимка и видео клип ... но какви очи. Греещи въглени ...не, слънца обсибващи със светлина всичко и всички наоколо, дори нея пред монитора.
След време когато срещна своите приятели - такива едни уж обикновенни пък вълшебни, различни и уникални в начина по който изразяват или не изразяват емоциите си, но идентични в чистотата на чувствата и стремежите си ... тогава тя отново възвърна своята вяра. Разбра, че е възможно да страда по Неговата загуба защото Той не е непознат, може би го срещала в друго време или друг свят. Всъщност вярва,че той въпреки всичко е тук с нея и с всички негови приятели - онези, които видяха не просто човека, а душата му, не просто хубавият глас, а магията му, не просто красивте очи , а пламъкът им ...
Възхищаваше му се, учеше се от Него, обожаваше го. В сънищата си разговаряше с Него, предтавяше си го, мечтаеше ...
Беше ранен следобед, прекрасен ден - слънце и пролетни багри бе гледката от прозореца на автомобилът ѝ. Пътуването беше дълго, но приятно. Преди около 15 минути бяха направили почивка и лек обяд, съпругът ѝ я смени зад волана и тя заслужено се излегна в пасажерската седалка. Отзад децата притихнали оцветяваха, от аудиоуредбата на колата стартира едно от последните му СДта.
"Nasloni glavu na moe rame.
Oprosti za rechi sam nespreman ..."
Винаги, когато го слушаше нещо се случваше в душата ѝ ... съзнателно или подсъзнателно, но неминуемо си предстаавяше нещо, размечтваше се, сънуваше.
Понякога въображенията бяха свързани с текста на песента, друг път с приятелите ѝ и винаги с Него. Вече седалката на колата беше твърде "тясна" , искаше да отиде на широко ,просторно място, чист и хладен въздух, цветя, зеленина ... Опита се да си представи манастира - Неговият манастир в родното му място. Представи си го за момент, но нещо не достигна там. Прнесе се до 30 метровият кръст ...дали ще се почувства свободна като птица - не успя. Ето я ...някак по-млада, крехка и сякаш малко самотна... не, просто уединена седи вглъбена в земята ... в земята около Гробът му. Но защо там?! Не иска да е там... не сега! Това място приятелите ѝ които бяха ходили вече го нарекоха "олтар на любовта" заради всички сълзи, които хората посетили го бяха изплакали, заради всички мънички играчки, сърчица, цветя, които бяха оставили, заради всички картички и писма изпълнени с любов. Тя някак объркана игнорира всичко - поотпусна се и успокои, когато забеляза, че цялата земя окло мястото беше покрита с малки белички венчелистчета от черешов цвят... толкова много и толкова на гъсто,че земята изглеждаше като посипана със сняг. Приседнала като малко момиченце започна да рисува с пръст по килима от черешови венчелистчета. Удивена беше от спокойствието, което цари на това място ...
Не мислише за нищо, не беше тъжна, не плачеше ... просто притихнала и някак лека - рисуваше. Сърчице, звезда, слънце, усмихнато лице - рисунки на дете се раждаха върху белотата от черешов цвят.
Някой дойде, приседна до нея и метна ръка върху рамото ѝ. Той! Изглеждаше точно като на последното интервю - с панталон и яке деним, леко потъмняло от слънцето лице и леко изсветляла коса. Държеше се така, сякаш седейки там тя Него е очаквала , а не беше така , защото тя се изненада. Смущението ѝ и бе съвсем кратко и без някой от двамата да изрече нещо тя продължи да рисува. Седейки до нея, все още прегърнал я през рамото Той се приведе и я целуна по дясната буза. Изненадана и почувствала боцването на леко набола брада, тя се обърна въпросително към него ...
Съпругът ѝ дръпна лекичко ръката " Хей, всичко наред ли е, къде си? " вметна загрижено-закачливо. Разка за му ... Дискът вече беше на "Bed of Roses", децата оживено обсъждаха формите на облачетата, които се носеха из небето, а тя усмихнато гледаше през прозореца сещайки се за нейният килим от черешови венчелистчета...

http://myvelikoturnovo.com/2013/04/11/liubovta/

Любовта ме доведе дотук


Любовта ме доведе дотук. В началото беше само мъничка любов, но събрала в себе си любовта на много други хора. Оставих ѝ се, следвах я, позволих ѝ да живее в сърцето ми, даже раздавах от нея на приятелите си, дори и на непознати. И тя ме промени, усещах, че съм по-добър човек и животът ми се изпълва с позитивни емоции.

И любовта порасна, прерасна в още по-силна любов, доведе след себе си мъдрост и сила, а после… и голяма любов. Така днес в сърцето ми живеят толкова много любови, но всичките свързани с македонския град Крушево.

Любовта води след себе си любов. Често си мисля, че нищо в живота не е случайно – винаги ще има по някой и друг урок за научаване и някой, който да стопли сърцето ти. Ето така преди четири-пет години на мен ми се случи една среща, която и до днес топли сърцето ми. И макар че в случая думата „среща“ не е особено подходяща, за мен си беше точно такава – среща с доброто, любовта, таланта, харизмата и съдбата на едно обикновено момче, съчетало в себе си толкова необикновени неща и променило света на много хора. Да, и моя също!

Той е Тоше Проески – млад, красив, безкрайно талантлив певец, най-успешният на Балканите, харизматичен, обичан от милиони хора по цял свят не само заради музиката си, но най-вече заради доброто си сърце, посланик на УНИЦЕФ, загинал в автомобилна катастрофа само на 26. Точка.

И тук на читателя му става странно, сигурно си мисли, че чете излиянията на някоя фенка. Или пък му е странно, че говоря за „среща“, а човек за срещата не съществува… А всъщност на мен много ми се иска да бях го познавала, да бяхме се срещнали, но така или иначе в онзи ден аз се срещнах с музиката му. И разбрах, че не е късно. Промени ме и мен. Песните му лекуваха всичките ми негативни преживявания и събуждаха вдъхновението ми. Така се стекоха нещата, че в този период прописах текстове за песни, след това и разкази, а към днешна дата пиша текстове за песни на доста от известните български изпълнители. Музиката на Тоше ме срещна с много други вдъхновени хора като мен, с които поехме по неговия мост на любовта и вече пет години участваме в международните благотворителни акции, носещи неговото име. Но дори и тези неща не са онова, което исках да споделя.

Любовта води след себе си любов. Ако си искрен, ако обичаш, ако вярваш в онова, което търсиш… Моята любов към Тоше ме заведе в родното му място в Македония – Крушево. Това е невероятно градче на покрива на света, пропито с чист въздух и природа, която ти спира дъха. Който отиде до Крушево, винаги се завръща там. И аз се завръщах година след година – ту със сестра си, ту с приятелките си от Българския форум за Тоше Проески (понеже ние, които обичаме Тоше, си имаме и форум). Толкова уютно се чувствам там, че не може да се опише с думи. Важното е, че всеки от нас, посетил и усетил магията на това място, го носи в сърцето си до следващото пътуване. И понеже е доста далеч, много от нас имат възможност да пътуват само по веднъж годишно, само за два-три дни. Представяте ли си какво е цялото щастие за годината да ти се събира наведнъж в два-три дни!

И нищо не е случайно – на мен Крушево ми стана втори дом, и то буквално. На втората година, на път за там, намерих бъдещия си съпруг, след още една двамата се срещнахме отново в Крушево и оттам започна любовта ни. А пък на следващата година пак там се и оженихме. Общо взето, тръгнах за едно, а намерих друго. Най-важното!

Често си мисля, че ако не бях открила Тоше, ако не бях тръгнала по стъпките му, ако не бях ги следвала година след година, със сигурност нямаше да имам този прекрасен човек до себе си. Нямаше да имам и цялото ми прекрасно семейство от Форума, защото това са хората, на които винаги мога да разчитам за подкрепа във всякакви моменти, по всяко време и място. Ако не бях срещнала Тоше, нямаше да съм помогнала, макар и с малко, на толкова много хора. Тук е моментът да спомена, че за пет години с Форума сме организирали и реализирали многобройни сериозни благотворителни прояви, изцяло със собствен труд, средства и време – помагали сме на домове за деца, домове за възрастни хора и на кого ли още не.

Сигурна съм, че ако не бях изживяла това, нещо в житейския ми път щеше да липсва – и откъм уроци, и откъм емоции. Тоше ме научи да вярвам в доброто и да го търся в хората, да давам от себе си, без да очаквам в замяна.

На такива неща учи Любовта. Затова бъдете добри и обичайте! Тогава всичко в живота си идва на точното място, парченцата от пъзела се подреждат и животът придобива друг смисъл.

При мен всичко започна от една среща – среща с доброто, любовта, таланта, харизмата и съдбата на едно обикновено момче, съчетало в себе си толкова необикновени неща и променило света на много хора. Да, и моя също!

Разходка!

Твоя песен слушам пак
за миг потъвам в тъмен мрак.
И сякаш там далече
виждам в светлина облечен
твоя лик красив и светъл.

Топло ме обгръща твоята прегръдка
и тръгвам с теб стъпка,по стъпка.
Пътят за миг се превръща в горска пътека
вървим боси ръка за ръка по поляната мека.

Усетих уханието на полското цвете
и незнайно защо погледнах в небето.
Там открих облаче сърцато
от теб ми бе подарък-разбрах го.

Утрото погали с нежно перце
събудих се с усмивка на лице.
Денят започна ми като мечта
благодаря ти,ангелче за разходката!




Кой ми шепне в този час
кой мили думи ми нарежда
с нежен глас?
Кой очите ми държи отворени в полунощ?
Кой пробожда ми сърцето сякаш с нож?
Кой ме кара рано сутрин да се усмихвам,
кой ме научи с любовта да привиквам?

Ти си виновен за всичко това,
ти ме научи всичко с теб да деля.
И любов,и болка,и сълзи и смях
теб откривам всеки път в тях.